Художественото творчество, жизнената философия, естетиката и светоотношението на Славейков са удивително многостранни и противоречиви. Той не само не се бои от противоречията, но често ги прославя, защото смята, че “верният на себе си всякога противоречи и си противоречи”. Това съответствува и на импресивно-експресивния му начин на мислене и писане. Славейков смята, че теориите налагат калъп върху човека, природата, живота, обедняват ги, осакатяват ги, а той иска те да бъдат характеризирани в цялото им многообразие, в безкрайната им променливост. Прозата му /пътеписи, очерци, статии, писма/ е волна, силна, емоционална, с дръзновени прескоци: словото е твърде често двугласно, разядено от ирония, криещо вътрешна полемика, пародиращо. Славейков разбира относителността на явленията, но е предразположен да хиперболизира тази относителност и подвижност. Той вниква в противоречията на нещата, в преминаването на едно понятие в друго, но е склонен да изпуска единството на противоположностите. Неговата диалектика е силно субективизирана.

Поетическото му творчество, което примирява повече или по-малко противоречията, е по-единно, макар да е израз на различни страни на сложния дух. В обществено-политическите възгледи, естетиката и поетическото творчество на ранния Славейков преобладава реалистичната социална насоченост. Същевременно много рано се зараждат в светогледа и творчеството му индивидуалистично-скептични идеи и мотиви, които са израз преди всичко на разочарования от байганьовската обществена действителност, подсилват се и от личната неволя.

В Германия индивидуалистично-естетските тенденции се засилват, но същевременно се задълбочава /благодарение на Гьоте, Хайне и романтиците/ школуването на Славейков в света на народното творчество. Стихотворението “Луд гидия”, пропито със светла народна мъдрост, епически съдбовната балада “Чумави”, изпълнена с народна фантастика и мистика, поемата “Коледари” и др. се зараждат в творчески контакт с народно песенно изкуство. От поетическото вглъбяване в народната душа се раждат и творби като “Ралица” и “Бойко”, в които народностното е от по-високо художествено естество.

Отвръщайки се от “врявата на деня”, от “стръвния рев на съвременността”, от “калта на дневните битви”, Славейков търси опора в природата, в култа към красотата, бленува за извисяване над жизнените противоречия, за преодоляване на душевните си конфликти. Неговият “велик копнеж към другий бряг”, към естетическо превъзмогване на действителността, намира идейно-емоционален и художествен израз в стихотворения като “На острова на блажените”, “Псалом на поета” и др. В лиричния му сборник “Сън за щастие” – жанрово-стилово единна творба, намира оригинално естетическо въплъщение копнежът към “другия бряг”, към “уталожване и вътрешна свобода”.

В Славейковия идейно-емоционален свят патосът на освобождаване на личността е основен. В някои творби /” Жрец на живота, “Богоборец”/ се отхвърля съзерцателното отношение към света. Славейков се стреми да освободи човешката личност от остарели нравствени понятия и норми, от лични и обществени предразсъдъци, от веригите на традициите. За постигане на това според него е необходимо да се води борба преди всичко с филистерството във всички негови форми. Друг крепител на угнетяващите човека норми според Славейков е църквата. Атеизмът му е пантеистически обагрен, под влияние главно на Гьоте и на Б. Спиноза. /Именно в пантеистичен дух и смисъл той употребява понякога понятието Бог или пък то му служи като символ на нещо възвишено/.

Славейков прославя силата и независимостта на човешката личност /”Cis moll”, “Сърце на сърцата”, “Фрина”, “Ралица”, “Римлянка”, “Болният монах” и др./. В красотата и силата на душата включва гордостта, неразделна от чувството за собствено достойнство, величано през целия му живот. Славейков не само славослови духовната сила и самостоятелност, самият той е силна и волева личност, има смелост да говори открито това, което мисли, и пред силните на деня. Идеите за пълно освобождаване на личността се отразяват дълбоко върху обществено-политическите му възгледи; критичното отношение към нравите и порядките в България Славейков запазва до края на живота си.

Той е последователен противник на всички антидемократични, диктаторски домогвания и прояви. Многократно се изказва против царе, “властители” и техните помощници – журналистите от котерийния жълт печат. Националното освобождение за него е само предпоставка за по-висш тип свобода – свободата на личността. Възмутен от стамболовисти, народняци, радослависти и др. и от техните глашатаи по вестниците, Славейков с течение на времето пренася чувствата си към партиите и политиката изобщо, мъчи се да разреши гражданските проблеми, които го тревожат, на индивидуално-нравствена основа, да намери лек за социалните злини на чисто морална плоскост. Това е най-трайният източник на противоречията в обществено-политическите му позиции и възгледи. Блянът за пълна индивидуална свобода подхранва критичния му патос спрямо еснафството; същевременно естетизмът му понякога го подтиква към прекомерно разширяване на понятието “тълпа”.

В естетическите възгледи на Славейков идеята за свобода на личността взема формата на своеобразен култ към “свой разум и своя воля” към независимост, гордост и самостоятелност на твореца, към изобразяване и изявяване “размаха на свободната воля, полета на свободния дух”. Мечтаейки страстно да бъде напълно свободен в творческите си прояви, Славейков заявява принципното си зачитане на чуждата творческа индивидуалност: “Една личност не се оборва, а всичко, що се иска от нас, е да я разбираме”. Тези два култа – към свободното поетическо изявяване и към чуждата ярка индивидуалност – в света на Славейков са понякога във вътрешно единство и хармония, в други случаи те повече или по-малко се противопоставят.

Една от централните идеи в естетическите възгледи на Славейков е идеята за самосъзнанието на творческата личност. Писателят трябва да съзнава не само нещата около себе си, но и самия себе си. Само тогава в произведенията му ще има хармония – качество, което поетът критик неизменно поставя високо, когато разглежда художественото творчество, колкото и да допуска, да приема и да възхвалява противоречията у създателите му. Правото да се нарича художник има тъкмо писателят със самосъзнание, майсторът, стремящ се към все по-голямо изобразително-изразно съвършенство, а не стихийният поет, колкото и да е природно талантлив. Самосъзнанието предполага и изисква самокритичност. Славейков притежава това рядко качество – няма друг български поет, който така взискателно и упорито да е преработвал и поправял творбите си; неговият “бог на художеството” изисква труд и самокритичност. Взискателността към художниците на словото и собствената му самовзискателност го подтикват да иска много и от читателите, да се обявява страстно против ” фасулковците”, еснафите, търсещи в изкуството само ефектното, лековатото, забавното. Въпреки всички увлечения в тази насока неговият критицизъм е исторически обусловен и необходим за времето, в което твори.

Редица характерни идеи на Славейков се вливат – при цялата си индивидуална обагреност – в общото русло на някои философско-естетически течения в Европа на синора между ХIХ и ХХ в. Въздействието на тези течения върху Славейков е възможно поради родствени предразположения на духа. Най-големи учители на Славейков остават Гьоте и особено Хайне. За тях и за редица други великани на художественото слово и мисъл, като А. С. Пушкин и Л. Н. Толстой, с които общува творчески и към които се стреми да приобщи българските читатели, пише интересни статии и есета. Славейков изиграва голяма роля в българската литература не само като поет, но и като литературен критик и есеист, като културен мисионер.

Псевдоними: Б. Иванов, Л. Цаклин, Ол. в. Гелд, Олаф ван Гелдерн, П. Айдонидис, П. П. С., П. П. Сл., П. Сл., С., Сл. П. Петков, Сл. Петков, Ферхад Мелдахи, Х., Ц. Негови произведения са преведени на основните европейски езици.