slaveykov

Пенчо Славейков е роден на 27.04.1866 г. в Трявна. Той е най-малкият син на П. Р. Славейков, от когото наследява много като човек, гражданин и поет. Учи в Трявна и Стара Загора, където през 1876 г. баща му е назначен за учител. Преживяното в Стара Загора по време на Руско-турската война остава завинаги в съзнанието на бъдещия поет; тези “враснали тъй дълбоко в душата спомени” служат на Славейков при работата му върху “Кървава песен”. Семейство Славейкови едва се спасява от пожарищата и се събира в Търново.

След края на войната се премества в Сливен, през 1897 г. – отново в Търново, където Петко Славейков издава вестниците “Остен” и “Целокупна България”, а Славейков ги разпространява. В края на 1879 г.семейството се установява в София, където Славейков учи до 1881 г., когато след суспендирането на Конституцията от Александър I Батенберг баща му е арестуван и интерниран. Продължава образованието си в Пловдив. През 1883 Славейков е един от начинателите и водителите на ученическия “смут” в Пловдивската реална гимназия – против лошото преподаване на “предметите” /след като учители като П. Р. Славейков, П. Каравелов и Тр. Китанчев били заменени с “парфюмирани контета и умствено боси “възпитатели”. По това време е под въздействието не само на баща си, но и на бащиния си приятел Петко Каравелов. През тези години се заражда любовта му към народното творчество; бащата и децата записват народни приказки, песни, легенди, старинни предания. Славейков придружава често баща си в пътуванията му из различни краища на България за езикови, етнографски и фолклорни проучвания, изучава от първоизвора изкуството и езика на народа.

През януари 1884 г., след нещастен случай, заболява тежко. Въпреки продължителното лечение в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин, Париж за цял живот остават поражения – затруднен вървеж /движи се с бастун/, пише с усилия и говори трудно. След тримесечна борба със смъртта Славейков се отдава на мрачни мисли, страда от пристъпи на меланхолия, от които търси лек в книгите и в творчеството. За да излезе от тежката криза, му помагат И. С. Тургенев и В. Г. Короленко с “Живи мощи” и “Слепият музикант”. В борба с “неволята” Славейков калява волята си и започва да гледа на страданието като на “велик учител”, извисяващ духа. Тази идея намира по-късно художествен израз в редица творби /”Cis moll” и др./. Възгледът за страданието се затвърждава и от творческото му общуване по-късно с Х. Ибсен, Фр. Ницше, Х. Хайне и др. След нещастието у Славейков се заражда и склонността да осмисля творчески самотата. Стихотворенията, които пише по това време, са повлияни от Хайне, чиито творби чете в руски превод.

Към средата на 1884 г. семейството му е отново в София. През 1885 г. се сближава с Ал. Константинов. Двамата сътрудничат на сп. “Библиотека Свети Климент” с преводи от руски поети. През Стамболовия режим Славейкови преживяват тежки години. Всички братя, високообразовани хора, владеещи чужди езици, автори на стихове, журналисти, публицисти и общественици, като демократи и русофили са подлагани неведнъж на преследване и побоища. Това затвърдява критичното отношение на Славейков към стамболовизма и изобщо към тогавашната българска обществено-политическа действителност, подхранва политическия му демократизъм. С критично-обществен патос са пропити много негови стихотворения от края на 80-те и първата половина на 90-те г. /”Бащин край”, “Любимий падишах”, “Дим до Бога”, “Манго и мечката”, “Цар Давид” и др./. Същевременно Славейков пише и интимна лирика. Събира я в първата си книга “Момини сълзи”, създадена под неасимилираното влияние на Хайне. Бързо разбрал нейната незрелост, една година след излизането й Славейков иззема непродадените екземпляри, за да ги изгори.>>>